Да развиваме интернационална търговска дейност не означава само да превземаме нови пазари, но и да сме наясно с правата и задълженията си при осъществяване на търговския оборот. Подписвайки договори невинаги си даваме сметка, че тяхното тълкуване и прилагане може да се регулира от чуждо, непознато за нас право. От друга страна, дори когато в договора има клауза за избор на приложимото към договора право, не й обръщаме внимание и не преценяваме добре последиците й. Така например може да се стигне до казус, при който спор, подсъден на български съд, да трябва да бъде решаван при приложение на чуждо (материално) право.
Имате въпрос, свързан с приложимото право по договорно или друго правоотношение?
На това място следва да се направи едно важно разграничение между понятията “приложимо право” и “подсъдност”. Докато първото определя съдържанието на нормите, регулиращи правните отношения, второто означава кой съд ще е (международно) компетентен да реши даден спор. Избирайки приложимо към облигационно отношение право, не обосноваваме компетентност на даден съд и обратното - с клауза за подсъдност не избираме приложимо право. Двете съглашения - относно компетентния съд и относно приложимото право - могат да бъдат направени независимо едно от друго, съответно не е задължително при избор на право непременно да посочваме и компетентен съд. Но, както стана ясно от примера по-горе, при който български съд трябва да вземе решение по спор, регулиран от чуждо право, тези споразумения си влияят взаимно и затова трябва да се преценяват последиците им при различните хипотези.
Тази публикация цели да разясни накратко възможността за избор на приложимо право спрямо деловите отношения и нормативните граници при извършване на този избор.
Първата нормативна рамка е поставена от необходимостта от наличие на трансграничен характер на сделката. Този характер се определя от понятието международен елемент и най-общо означава част от правоотношението, свързваща го с правните системи на две или повече държави. Класически пример за наличие на такъв интернационален елемент е страните по един договор да са установени в две различни държави.
Второто ограничение е видът на сделката според участниците в нея и предмета й. Регламент Рим I (Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година тносно приложимото право към договорни задължения) предвижда редица ограничения на принципната свобода на избор на приложимо право за някои видове договори, сред които потребителските и трудовите договори. Тъй като се счита, че при тези правоотношения потребителите и работниците имат по-слаба позиция спрямо контрагентите си - съответно търговци и работодатели - изборът на приложимо право не може да ги лишава от закрилата на повелителните норми, които биха действали по общите правила, т.е. при липса на такъв избор.
Въпреки това, ако конкретното правоотношение попада в обхвата на някое законодателство, което по силата на императивни разпоредби урежда задължителни за него правила, изборът на приложимо право не изключва приложението на тези императивни норми.
Като се имат предвид горните принципи, страните са свободни да изберат приложението на което и да е право към техните правоотношения. Това означава, че те могат да посочат за приложимо и право, което по никакъв начин не е свързано с договора и изпълнението му. Целта на подобно съглашение би била, приложимото право да е неутрално, непознато и за двете страни и по този начин те да са равнопоставени с оглед еднаквото начало при изучаването и прилагането му. Подобен подход крие обаче рискове от неспазване на задължителни правни разпоредби поради неизвестността им за страните. Затова от правна гледна точка по-практично е да се избере познато на поне една от страните право и то такова, което възможно най-подробно, точно и ясно урежда конкретния вид правоотношение. Като се имат предвид последиците от избора на приложимо право, преди то да бъде посочено, трябва да бъде проучено съдържанието му, в т.ч. съдебната практика.
Освен приложението на конкретно законодателство, страните могат да уговорят отношението им да се урежда от наднационални норми на поведение, типични за техния бранш. Такива например се съдържат в Конвенцията на ООН за договорите за международна продажба на стоки (Виенска конвенция).
Споразумението за избор на приложимо право може да е изрично или мълчаливо. Ако страните са единодушни по въпроса, препоръчително е изричното му уреждане в договора. Дори да липсва такава клауза, в повечето случаи от текста на договора ще може да се направи категорично заключение за избраното право. Например, ако той препраща към конкретни норми от дадено законодателство, използва типични за него понятия или самият договор е съставен по образец, типичен за някоя правна система, лесно може да бъде направено заключение за ясно изразената воля на страните. Важно е обаче да се знае, че езикът, на който е съставен договорът, както и избран съд, на който да е подсъден спор във връзка с тълкуването и изпълнението на договора, сами по себе си не са достатъчни индикатори за избор на приложимо право.