Актуална практика на Съда на ЕС за свободата на установяване

От Ралица Махони

Приложното поле на правото на установяване при преместване на седалище от една страна-членка на ЕС в друга

Статията се прочита за
думи

В решение от 25.10.2017г. по дело C‑106/16 Съдът на ЕС имаше повод отново да се произнесе по въпроса за обхвата на гарантираната от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) свобода на установяване. В продължение на досегашната си практика, Съдът на ЕС постанови, че националните законодателства на страните-членки не бива да поставят изисквания за ликвидация на търговско дружество, за да бъде осъществено прехвърляне на седалището му от една държава-членка в друга.

В тази публикация преразказвам въпросите, с които е сезиран Съдът на ЕС и мотивите на решението му. Накрая споделям няколко думи за правното положение и съдебната практика по въпроса в България.

Гарантираната от ДФЕС свобода на установяване

Съгласно член 49, ал. 2 ДФЕС във връзка с член 54 ДФЕС свободата на установяване включва правото да се създават и ръководят дружества, създадени в съответствие със законодателството на държава-членка, които имат седалище, централно управление или основно място на дейност в рамките на Съюза, при условията, определени от правото на държавата, където се извършва установяването за нейните собствени дружества.

Преюдициалното запитване

Въпросът, с който е сезиран Съдът на ЕС, възниква по повод подадена молба от полско дружество с ограничена отговорност за заличаване от полския търговски регистър. Причина за подаване на молбата е взето решение от общото събрание на съдружниците за преместване на седалището на дружеството от Лонцко, Полша, в Люксембург. Според полското търговско право, при вземане на такова решение дружеството следва да се прекрати и да се извърши производство по ликвидация. Важно е да се отбележи, че промяната в случая касае само седалището на дружеството по устав, но не и мястото на обичайно и фактическо осъществяване на търговска дейност.

След прехвърляне на седалището (и промяна на фирмата), дружеството подава молба до полския регистърен съд за заличаване от търговския регистър. За извършване на заличаването обаче, съдът изисква документи във връзка с приключилото производство по ликвидация. Дружеството отказва да ги предостави, тъй като то не се прекратява, нито е извършено разпределение на имуществото му между съдружниците, а само престава да съществува по полското право и продължава дейността си по люксембургското право. Съответно полският регистърен съд отхвърля молбата за заличаване поради непредставяне на изисканите документи. Това решение на съда е потвърдено от първите две съдебни инстанции в Полша, пред които е обжалвано.

Последно сезираната по делото касационна инстанция съобразява факта, че производството по ликвидация е насочено към прекратяване съществуването на търговско дружество, докато в случая дружеството продължава да съществува според люксембургското право. Ето защо отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС относно тълкуването и прилагането на чл. 49 и 54 ДФЕС.

По-конкретно запитващата инстанция иска отговор на въпроса, дали необходимостта от извършване на ликвидация с цел заличаване от един национален регистър след преобразуването на дружество по законодателството на друга държава членка, включително ако преобразуването се извършва само чрез промяна на седалището по устав, но не и на основното място на дейност, представлява нарушение на свободата на установяване.

Решението на Съда на ЕС

На първо място, изхождайки от допускането на запитващата инстанция, че полското дружество не е имало намерение да прехвърли действителното си място на дейност, Съдът на ЕС констатира, че свободата на установяване включва правото създадено в съответствие със законодателството на държава членка дружество да се преобразува в дружество съгласно правото на друга държава членка. Само от правото на тази друга държава членка зависи, какви са критериите за привръзка на дружествата към него.

Т.е., ако едно национално законодателство се прилага за дружества според седалището им по устав, независимо от мястото на извършване на дейност, то изпълнението на това условие е достатъчно, за да се допусне преобразуване на създадено съгласно правото на друга страна членка дружество в дружество по правото на страната, в която се мести седалището.

Това не противоречи на практиката на Съда на ЕС, че държавите членки могат да вземат мерки, за да се избегнат злоупотреби с националните им законодателства, тъй като “установяването в съответствие със законодателството на държава членка на седалището на дружество, по устав или действително, с цел то да се ползва от по-благоприятно законодателство само по себе си не е представлява злоупотреба”.

По основната част от преюдициалното запитване Съдът констатира, че член 49 ДФЕС изисква премахването на ограниченията на свободата на установяване. За такова ограничение се касаe при всяка мярка, която затруднява или прави по-малко привлекателно упражняването на гарантираната от европейското право свобода.

Според полското търговско право дружество, което желае да прехвърли седалището си в държава членка, различна от Република Полша, не може да бъде заличено от търговския регистър без ликвидация. Тъй като производството по ликвидация включва редица действия, включително довършване на текущите сделки, събиране на вземанията на дружеството, изпълнение на неговите задълженията и осребряване на имуществото му, въпреки че то не губи своята правосубектност с прехвърляне на седалището си извън Полша, полската правна уредба може да затрудни, ако не и да попречи на трансграничното преобразуване на дружества. С това съдът стига до извода, че таква правна уредба представлява ограничение на свободата на установяване.

Тъй като свободата на установяване все пак не е абсолютна, такова ограничение би било допустимо по съображения от обществен интерес. Такъв обществен интерес представлява защитата на интересите на кредиторите, на миноритарните съдружници и на работниците и служителите на прехвърляното дружество. Доколкото обаче националната правна уредба предвижда общо задължение за ликвидация, без да се държи сметка за реалната опасност от засягане на интересите на кредиторите, миноритарните съдружниците, работниците и служителите, задължението за ликвидация надхвърля необходимото за постигане на целта за защита на обществения интерес.

По този начин Съдът на ЕС стига до извода, че членове 49 и 54 ДФЕС не допускат правна уредба на държава членка да изисква ликвидация за прехвърлянето на седалището по устав на учредено съгласно нейното право дружество към територията на друга държава членка с цел преобразуването му в съответствие с изискванията на нейното законодателство в дружество под действието на нейното право.

Правното положение в България

Българското търговско право не предвижда прекратяване на дружество при преместване на седалището му извън България. Нещо повече, в чл. 59 от Кодекса на международното частно право (КМЧП) изрично е предвидена възможността за преместване на седалището на юридическо лице в друга държава. Това обаче важи само, ако са спазени изискванията и на двете заинтересовани държави.

Освен това липсва изрична правна уредба на обратния случай - преместване на седалището на регистрирано в друга страна членк на ЕС дружество в България. Точно по такъв казус е постановено Решение № 430 от 18.03.2014г. по т.д. № 51/2014г. на Софийски градски съд (СГС). Делото е образувано по повод отказ на Агенция по вписванията за вписване преместването на седалище на дружество от Италия в България. Мотивът на агенцията е, че такава правна възможност не е предвидена в българското законодателство. Дружеството оспорва отказа именно позовавайки се на чл. 49 и чл. 54 ДФЕС. СГС уважава жалбата като взема предвид задължителната съдебна практика Съда на ЕС, постановена до този момент.

На първо място СГС, съобразявайки решение на Съда на ЕС по дело С-208/00, стига до извода, че чл. 59 КМЧП не следва да се прилага в пределите на действие на чл. 49 и 54 ДФЕС, доколкото изискването за съблюдаване законодателствата на всички заинтересовани държави при международно преместване на седалище води до ограничаване на свободата на установяване.

Българският съд също взема предвид възможността за ограничаване свободата на установяване, ако е налице злоупотреба с право, за каквато обаче не са налице доказателства в процесния случай.

В решението си СГС дава и насоки за процедурата, приложима за извършване на исканата промяна, като се позовава на решение на Съда на ЕС по дело C-378/10. Според това решение, в контекста на трансгранично преобразуване на дружество членове 49 и 56 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че приемащата държава членка има право да определи релевантните за преобразуването на вече учредено по правото на друга държава членка дружество в дружество по националното право национални норми и следователно да приложи разпоредбите на националното си законодателство, предвидени за преобразуванията на национално равнище.

Ето защо, при извършване на вписване на промяна на седалището спрямо преобразуващото се дружество следва да се съобразят изискванията на българското законодателство за извършване на такава промяна.

Не чакай правните проблеми да те затрупат.
Посъветвай се с твоя адвокат сега.