Започването на бизнес-начинание е свързано с познаване на конкретната материя в сферата на дейност на новото предприятие, но и с решаване на редица организационни и административни въпроси. Извън полезрението на начинаещите предприемачи често остават данъчни аспекти. Това може да доведе не само до неподходящ избор на организационна форма за предприятието, но, като следствие, и до проблеми с данъчните власти, които могат да имат сериозни финансови последици за бизнеса (глоби и имуществени санкции). Затова не бива да се пренебрегват въпросите, свързани с международното данъчно облагане.
Националните законодателства на повечето държави уреждат облагането на доходите на чуждестранните лица с т.нар. данък при източника. Това означава, че дори дадено лице да е местно за данъчни цели на друга държава, доходът му следва да се обложи на мястото, където е реализиран /от където е изплатен/. Същевременно обаче държавата, където е установено лицето и от която упражнява дейността си, също има претенции да обложи този доход, тъй като той е реализиран от нейно местно лице. В такива случаи може да се стигне до двойно данъчно облагане на един и същи доход със сходни по вид данъци, но в различни държави.
Разпознали отдавна проблема, държавите-членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие /ОИСР/ са приели /не без резерви/ Модел на Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане /СИДДО/. Разпоредбите от този модел са възприети в голяма част от сключените между отделни държави (билатерални) СИДДО. Тези Спогодби имат характера на международни договори, които, освен че намират приложение в националните законодателства на сключилите ги държави, превъзхождат йерархически вътрешните закони. Това означава, че противоречащи на Спогодбите разпоредби от вътрешното законодателство на държава-страна по СИДДО ще отстъпят спрямо по-високата по ранг разпоредба от СИДДО, когато такава е приложима.
Следователно, дори съгласно националното законодателство даден доход на чуждестранно лице да е облагаем в държавата по произход на дохода, ако за този вид доход със страната, където е установено лицето, реализирало дохода, има сключена СИДДО, данъкът при източника при определени условия или ще отпадне изцяло, или ставката му ще бъде намалена, за да се избегне прекомерна данъчна тежест.
Обратно, ако все пак едно лице обложи дохода си с данък при източника, заключителните разпоредби на повечето СИДДО предвиждат възможности за дооблагане в страната, където е установено лицето. Това представлява прогресивно облагане на доходите - ако в някоя държава доход е обложен с ниска ставка, съответно другата държава си запазва правото да дообложи този доход със ставка, равна на разликата между по-ниския данък и данъка, който би бил дължим, ако доходът би бил облагаем само в другата държава. По този начин, макар и един и същ доход да се облага на две места, крайната сума на данъка не надвишава сумата на данъка по вътрешното законодателство на една от държавите /където той е по-висок/.
С оглед изложеното до тук, за да се ползва едно лице от данъчните облекчения, предоставяни от СИДДО, то е важно да знае, в какви случаи и при какви условия се прилагат Спогодбите.
Основен принцип в данъчното право е облагане на доходите на т. нар. местни лица. Не само във вътрешните законодателства на страните-членки на ОИСР, но и в самите Спогодби, главна роля играе терминът “местно лице”. Това е така, защото, както беше споменато по-горе, принципно доходите на едно лице следва да се облагат именно в държавата, на която то е местно за данъчни цели.
В по-прости казуси определянето на местно лице е безпроблемно, доколкото се касае за фактическо положение като местожителство, постоянно местопребиваване, място на учредяване (на дружество) и пр. Не е толкова лесен отговорът на въпроса обаче, на коя държава е местно например физическо лице - български гражданин, което живее и работи в Германия. Или пък еднолично ООД със седалище в София, чийто собственик и управител сключва сделки в различни страни от ЕС и за целта пътува до тях, води преговори там и редовно изпълнява и поетите ангажименти извън България, като за целта ползва офиси или производствени помещения в чужбина.
В такива по-комплексни случаи “местно лице” се определя според допълнителни критерии, каквито за физически лица са вклюително:
- лицето е мeстно само на държавата, в която разполага с постоянно жилище; ако то разполага с постоянно жилище в двете държави, то се счита за местно лице само на държавата, с която има по-тесни лични и икономически връзки (център на жизнени интереси);
- ако държавата, в която е центърът на жизнените му интереси, не може да бъде определена или ако то не разполага с постоянно жилище в нито една от двете държави, лицето се счита за местно само на държавата, в която обичайно пребивава - приема се обичайно пребиваване в една държава, когато по-голямата част от времето (границата е 183 дни, подробности вижте в следващата част на публикацията) е прекарано в нея;
- ако лицето обичайно пребивава в двете държави или в нито една от тях, то се счита за местно лице само на държавата, на която е гражданин.
Следва продължение