Дали в личния си блог, във фирмен уеб-сайт или в онлайн магазин, на доставчиците на услуги на информационното общество (по-просто казано доставчици на обикновено възмездни услуги чрез електронни средства, по-долу накратко “доставчици”) се налага да предоставят съдържание, било то тяхно собствено относно основната им дейност, или пък публикации от чужди източници. Предоставяйки съдържание по този начин, доставчиците рискуват не само да са ответници по гражданскоправни искове за предоставена неточна или неправилна информация, но дори и да бъдат подведени под наказателна отговорност, например за обида, клевета или компютърно престъпление.
Тъй като носенето на такава отговорност би затруднило постигането на една от основните цели на Европейския съюз, а именно безпрепятственото функциониране на вътрешния пазар, с Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) са определени пределите на задълженията на доставчиците във връзка с предоставеното от тях съдържание. Директивата за електронната търговия е въведена в националното законодателство на България включително със Закона за електронната търговия, в сила от 24.12.2006 г., последно изменение в Държавен вестник, брой 57 от 28 Юли 2015г.
Ограничаването на отговорността за съдържание в интернет по силата на цитирания закон обхваща най-общо случаите, при които дейността на доставчика е ограничена до техническия процес на информация и предоставяне на достъп до комуникационна мрежа. Т.е. когато се касае за дейности, които имат чисто технически, автоматизиран характер и при които доставчикът няма контрол върху пренасяната или съхранявана информация, той може да се позовава на нормативно изключената му отговорност.
Наред с това доставчиците могат да се ползват от изключенията за „обикновен пренос“ и когато осъществяват само временно съхраняване с цел пренос на данни или с цел ускорен пренос на данни (“кеширане”), т.е. форма на съхраняване, която не е обвързана с пренасяната информация (при което пренасяната информация не може да се променя, като това не се отнася за чисто технически манипулации, свързани с процеса на преноса).
Условие за позоваване на ограничена отговорност за съдържание в интернет в такива случаи е, доставчикът да не изменя информацията, да спазва изискванията за достъп до нея, както и за актуализацията й, да използва само позволени технологии за получаване на данни за използване на информацията, както и незабавно да премахне информация, която е съхранил, или да преустанови достъпа до нея с узнаването на факта, че информацията е била отстранена от мрежата на първоначалния източник или достъпът до нея е бил прекратен.
Доставчиците, които съхраняват чужда информация (“хостинг”) или използват препратки към чужда информация (“линкинг”) не отговарят за съдържанието (или дейността на потребителя на услугата), ако не са знаели или очевидно е трябвало да знаят за неговата незаконосъобрасност. Съответно ограничаването на отговорността отпада, ако доставчикът е узнал или е бил уведомен за противоправния характер на информацията.
Ограничена е и отговорността за съдържание на т. нар. интернет-търсачки (популярни примери са www.google.com, search.yahoo.com, http://www.bing.com/ и др.), т.е. на доставчиците, предоставящи услуги за автоматизирано търсене на информация. Те не носят отговорност за съдържанието на информацията, ако и доколкото нито инициират предаването й, нито привличат потребителя на услугата, нито подбират и променят предаваната информация. Това няма да важи обаче, ако източник на информацията е самата търсачка или свързано с нея лице.