За някои основни понятия от Спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО) стана въпрос още в публикациите от 22. септември и 28. септември. Предмет на днешния пост е въпросът как на практика да боравим с тези понятия и да прилагаме Спогодбите.
Процедурата е уредена в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Тя е релевантна в случаите, когато местните юридически лица (и приравнените на тях предприятия) са задължени да удържат от дължимите от тях доходи на чуждестранни лица данък при източника, който обаче по силата на СИДДО с държавата, в която е установен получателят на дохода, или е недължим, или е дължим с намалена ставка.
В практиката производствата условно могат да бъдат разделени на два типа.
В този случай не се задейства административна процедура по прилагане на СИДДО, а документите, изискуеми по закон (уредени в чл. 137, 138 ДОПК) се представят само на платеца на дохода (възложител по договор, или пък дружество, разпределящо дивиденти). За да се осъществява контрол върху така приложените производства обаче, платецът на дохода е длъжен да декларира приложените СИДДО в компетентната за него териториалната дирекция на Националната агенция по приходите (ТД на НАП). Декларирането се извършва по образец съгласно чл. 142, ал. 5 ДОПК в срок до 31 март на следващата година.
Към искането се прилагат документите, доказващи обстоятелствата, релевантни за прилагането на конкретните разпоредби от СИДДО, на база на които се цели ползване на данъчно облекчение. Тези документи зависят от вида на дохода, начина на начисляването и изплащането му. Общо за всички случаи обаче е, че наред с искането по образец задължително се представят т. нар. удостоверение за местно лице, както и декларация, че получателят не дохода е негов действителен притежател и не разполага с място на стопанска дейност в България. Удостоверението за местно се лица се издава от данъчната администрация в страната, където то е установено. Това може да стане или по образец на тази данъчна администрация, или по образеца, съдържащ се в искането по чл. 137 ДОПК, предоставено от НАП.
В общия случай административното производство приключва с издаване на становище за наличие или липса на основание за прилагане на СИДДО. Непроизнасянето на органите по приходите се счита за положително становище, поради което практически такива случаи не се срещат. На база на становището платецът на дохода има право да изплати на получателя цялото уговорено възнаграждение, без да удържа данък при източника, респективно като удържи данък само с приложимата по СИДДО намалена ставка.
Приложимостта на едното от двете производства (вътрешно - между получателя и платеца на дохода, или административно - пред НАП) се определя на основание чл. 142, ал. 1 и 2 ДОПК според размера на дохода. Ако той не надвишава 500 000 лв. в рамките на календарна година, прилага се вътрешното производство. Ако обае доходът за една година надвиши тази сума, приложението на СИДДО се доказва пред НАП по описания по-горе ред.
Освен гореспоменатите производства съществуват и особени случаи. Такъв например е случаят с договорите с продължително действие. Докато обичайно страните по един договор ще имат уговорено плащане за една услуга или една доставка/ продажба и за това възнаграждение се прилага една от горепосочените процедури, при договорите с продължително действие са налице регулярни действия по изпълнение на договора от двете страни. Съответно при тях от една страна изпълнителят предоставя многократно един и същи вид услуга/ осъществява редовно еднакви доставки, а от друга страна възложителят/ клиентът заплаща всяка една услуга/ доставка отделно. Типичен пример за такъв вид договор е договорът за наем. Често срещани в практиката и спадащи към този вид договори са и договорите за управление и контрол на юридическо лице. При договорите с продължително действие може да се стигне до необходимост от многократно подаване на искане за прилагане на СИДДО за един и същи казус. Ето защо законодателят е предвидил в чл. 140 ДОПК възможност за облекчаване на производството именно при договори с продължително действие. При такива правоотношения, доколкото при всяко изпълнение на договора и извършено плащане се касае за идентични хипотези, не е необходимо за всеки начислен доход да се провежда процедура по прилагане на СИДДО. Напротив, ако тя веднъж е изпълнена и е налице положително становище от НАП, то платецът и получателят на дохода могат да се ползват от него за цялото действие на договора. При настъпване на промяна на някое обстоятелство по правоотнишението обаче, те са задължени да уведомят за това НАП.
Внасянето на данъка не е рядко явление, макар и на пръв поглед да изглежда нелогично, ако приложение намира СИДДО. Основна причина за плащане на недължим данък при източника е предвиденият кратък срок за внасяне на данъка. Той е до края на месеца, следващ тримесечието на начисляване на дохода (чл. 202, ал. 2 от Закона за корпоративното подоходно облагане - ЗКПО), респективно тримесечието, през което е взето решението за разпределяне на дивиденти (чл. 202, ал. 1 ЗКПО). Ако доходът бъде начислен в края на някое тримесечие, например на 31. декември, то остава само един месец, за да се подготви и подаде искане по чл. 137, ал. 1 ДОПК. Дори обаче искането да бъде подадено в едномесечния срок, НАП разполага с 60 дни за разглеждането му и произнасяне по него (чл. 141, ал. 1 ДОПК). Още по-дълъг е срокът за произнасяне, ако вместо проверка, НАП образува ревизионно производство. Все пак, ако в хода на ревизия се установи приложението на СИДДО, това обстоятелство се счита за настъпило от момента на подаване на искането, т.е. дългият срок не се отразява негативно на задължението за начисляване на данък при източника. За разлика от това, при установяване прилагането на СИДДО в рамките на данъчна проверка, предпоставките за прилагане на данъчни облекчения по СИДДО се считат за изпълнени едва с произнасяне на НАП с положително становище по въпроса, т.е. обикновено не по-рано от 60 дни от депозиране на искането. Следователно е невъзможно в рамките на едномесечния срок за внасяне на данъка при източника да бъде издадено становище за недължимостта му съгласно СИДДО.
Защо обаче е важно становище да бъде издадено преди да изтече срокът за внасяне на данъка? Съгласно чл. 175, ал. 2, т. 3 ДОПК върху задълженията на чуждестранно лице за данъци, подлежащи на удържане при източника се дължи лихва за просрочие от датата на изтичането на срока за внасянето им съгласно българското законодателство до деня, когато чуждестранното лице докаже наличието на основание за прилагане на СИДДО, по която Република България е страна, включително в случаите, когато съгласно спогодбата данък не се дължи или се дължи в по-нисък размер.
В този случай съгласно чл. 142, ал. 3 и 4 ДОПК искане за прилагане на СИДДО не се подава. Вместо това се подава искане за прихващане или възстановяване, с което се инициира проверка по чл. 129 ДОПК, в рамките на която НАП установява наличието на основания за прилагане на СИДДО. След констатиране приложението на СИДДО органът по приходите издава акт за възстановяване на недължимо внесения данък при източника.